Човек. Свят.

Поздравления на нашите ученици Илия Илиев (11 клас), Христо Цонев (10 клас) и Никола Пирдопски (9 клас), които се представиха блестящо на ХХІХ Национална ученическа философска конференция „Човек. Свят.”, която се проведе 13-14 март 2025 г. в Бургас!

Илия спечели второ място за своите блестящи аргументи и аналитична дълбочина в есето си на цитат от Мартин Лутър Кинг: „Накрая ще запомним не думите на нашите врагове, а мълчанието на нашите приятели.” 

Никола зае четвърто място, впечатлявайки журито със своите оригинални философски размишления върху мисълта на Аристотел: „Бъди свободен мислител и не приемай всичко, което чуеш, за истина. Бъди критичен и оценявай в какво вярваш.” 

Христо се класира пети, демонстрирайки остра критична преценка и силна аргументация по темата: „Да проявиш милост към безмилостните е също толкова низко, колкото да я очакваш от тях.” (Иван Вазов)

Конференцията предостави невероятна възможност за задълбочени дискусии и обмен на идеи с ученици от цялата страна. Нашите представители показаха интелектуална проницателност, аргументираност и вдъхновение! Гордеем се с тях!

Прочетете есетата им по-долу.

***

Илия Илиев (11 клас):

“НАКРАЯ ЩЕ ЗАПОМНИМ НЕ ДУМИТЕ НА НАШИТЕ ВРАГОВЕ, А МЪЛЧАНИЕТО НА НАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ” 

-МАРТИН ЛУТЕР КИНГ

Преди да разкрием смисъла на дадения цитат, трябва да установим някои граници, в които е възможно да мислим Мартин Лутер Кинг така, че да развием цялостна позиция по конкретен философски проблем. Името на автора се асоциира с несъмнения успех, който движението му за равенство между чернокожите и бели хора в Америка, постига, но то поражда и редица въпроси откъм философския и смислов статут на неговия социален акт. Походът му срещу сегрегацията през 50-те и 60-те години на 20-ти век е приет от епистемата на днешния свят като “прогресивен”. Въпросът за прогреса отпраща към Историята и нейния ход, чиято същност има диалектически и епистемологични корени. Ad hoc, хегелианската оптика, която има по-широки от Хегел импликации в културната история на човечеството, може да послужи като отправна точка в доказването истинността на фрагмента и то от чисто онтологична гледна точка.

Семантиката на отделни единици от цитата подсказва скритото присъствие на Хегеловата дихотомия “господар-роб” от “Феноменология на Духа”. От перспективата на Мартин Лутер Кинг, “враговете” винаги представляват отминалия опресор, докато “приятелите” номинират предходния обект на опресията. Това е вярно, именно заради корелацията между Господаря и Роба. В диалектическото схващане на историята водещата фигура е следната: “теза”-“антитеза”-“синтез”. Нейният ключов принцип е т.нар. “отрицание на отрицанието”, което означава, че при наличието на естествен конфликт в света (изведен от тъждеството на битие и небитие при Хегел), формата на отрицание трябва да резултира по такъв начин, че да промени собствената си негация и да възпроизведа нова форма на старото. Тоест, “тезата” ще се повтори, но по нов начин, в “ставащо определение”. Дихотомията “господар-роб” може да бъде проследена през същия принцип, онагледявайки я в разпада на Римската империя. Гръко-римската цивилизация е същностно свързана с презумпцията за “идеален свят”, проектиращ несъвършенството на материалния. В търсене на съвършенство, абсолютна истина, красота и власт, Римската култура достига най-силната държавна организация дотогава, която се гради, въз основа робовладелската система и силната експлоатация. На фона на величествения Рим, откъдето произхождат правото, Сената, Републиката и всякакви проявления на логоса, из краищата на Империята бедните и изоставени общности откриват алтернативна и “опасна” вяра. Исус от Назарет, който остава именно при бедните и проститутките, обединява с образа си повечето роби от огромната територия на Римската империя и за близо 3 века от гонени, християните се превръщат в “господари”. Този обрат, който можем да наречем прехода “Нерон”-“Константин”, всъщност е пример за това как антропоцентричната Античност на голите тела, театри, статуи и монументи от доминантна се превръща в еретична, а слабият и смиреният са издигнати в култ.

В този ред на мисли, трябва да отбележим, че битието на Господаря и Роба са дълбоко свързани, защото генезисът, а съответно и съдбата на двете фигури, е диалектически прикрепена към едно общо цяло. Тъй като тяхната идентификация е подчинена на една и съща логика, значението на праксиса им ще бъде винаги еднотипно. За да бъда по-ясен, целта на Роба в борбата му срещу Господаря се отнася до промяна на самия ред единствено, докато той е роб, а когато се превърне в Господар, той се превръща в онова, на което преди се е противопоставял. Така, християнството от най-хуманистичната идея се институционализира в Католическата църква, виновна за инквизициите, индулгенциите, цензурата и Свещенните войни.

Подобно развитие наблюдаваме, защото при Хегел изначално “злото” движи света. История и логика са тъждествени, което води до абсолютната необходимост всяка идея да преживее своята съпротива. Тази съпротива не е външна, тя е дадена изначално в “тезата”. Ако се замислим, всяка власт на което и да е време трябва да обясни така събития от миналото, че да съзнаем добродетели на своето съвремие. Всяко съвремие, на свой ред, не участва в историята, а мисли себе си като кулминация и логически завършек на случилото се. То приема формата на утопията, към която се е целяла всяка лоша и добра дейност. Като цяло, всяко настояще се мисли за епитом на висшия морализъм, докато миналото е винаги източника на онази проблематичност, която именно днешния ден е решил. Това е и основната политическа операция на всяка властова легитимация.

В контекста на фрагмента и изказаното, наблюдаваме ситуация, в която конюнктурата ще фокусира своето настоящо “слово” винаги в “мълчанието” на миналото, именно защото преди сегашното “мълчание” е било тогавашно “слово”.

Бертолт Брехт казва нещо подобно: “Никой няма да пита какво е било времето, а всеки ще пита защо са мълчали поетите му”. Значението на този цитат е просто различен ъгъл на това, което досега разглеждахме у Мартин Лутер Кинг. Тук времето е видяно като липсващо, в контраст с неговите протагонисти (отново “мълчащи” спрямо настоящето си). Ако се съсредоточим в ролята на протагониста, фрагментът на Лутер изразява интересна позиция. “Мълчанието на нашите приятели”, отвъд онтологично-времевия статут, въвежда идеята за статичното състояние на Роба като резултат от липсата на личностова саморефлективност. Тъй като “роб” и “господар” са тъждествени, така както “нищо” и “нещо” са такива, тяхната актуалност не идва от природата, а само от субекта и неговата вяра. В този смисъл, и робството, и господарството са modus vivendi. Достоевски “отговаря” на този проблем с това, че ако убедиш Роба в неговата свобода, дори когато е в затвора, ти си утвърдил неговата идентичност. Съответно, онзи, който е разбрал, че е роб, е отчасти господар.

Това ни връща и към предходната схема: не е достатъчно познанието за позицията в която и да е била бинарна структура - необходима е съпротива към общото положение на нещата. Ако приложим Достоевски в този случай, това Робът да стане Господар не би променило нищо освен притежанието на дадена роля, но ако Робът се отрече от Робството си и се приема за Господа, релацията ще се счупи (бидейки Господар-Господар).

Като заключение, Мартин Лутер Кинг твърди именно това - правилната и осмислена идентификацията е най-важната стъпка към истинската свобода. Въпросът за господството и робството е решен от собствената ни вяра в принадлежност към едното или другото. Мълчанието, пък, се оказва не продукт на обществото, а естествено наследство на историята.

***

Христо Цонев (10 клас):

"ДА ИМАШ МИЛОСТ КЪМ НЕМИЛОСТИВИТЕ Е ТАКА ПОДЛО, КАКТО ДА Я ОЧАКВАШ ОТ ТЯХ.“

-ИВАН ВАЗОВ

Преди да се утвърди или отхвърли сентенцията е необходимо да се определи ойкуменето на мирогледа на Вазов като такова, лишено от пространна представа за вероломното и гибелно естество на тоталитарните режими и техния антецедент крайните идеологии. Подобно разграничение е задължително поради осезаемите сходства между афоризма и Парадокса на толерантността, синтезиран от Карл Попър. Той гласи, че съхранението на толерантността се основава в потребността да бъдат изличени нетолерантните. Тъй като в своето естество Парадокса се стреми да предотврати сформирането на тоталитарните режими, той може да бъде предложен единствено от свидетел на подобно държавно устройство, какъвто обаче не може да бъде Иван Вазов поради преждевременната му смърт. Следователно върху сентенцията трябва да се погледне през спектъра на противоречието между колективизма и индивидуализма. Творчеството на Иван Вазов се основава култивиране на българската национална идентичност чрез увековечаването на подвига най-самоотвержените ни сънародници. Подобно литературно направление, създадено и предназначено за колектива, впоследствие обаче бива отхвърлено от вдъхновените от идеологията на Ницше представители на кръга “Мисъл”, които смятат, че способностите на бележитите личности са двигателя на човечеството. Истината е, че и двете представи са грешни, защото съществува жизнена зависимост между колектива и индивидуалната личност. Това е така, защото колективът е неспособен да се самоуправлява и следователно трябва да се обърне към духовно и поведенческо направление, синтезирано от индивида, отличаващ се с качествата си. Следователно след промулгацията на смъртта на християнската идеология от Ницше, тя бива заместена от крайните идеологии, като в това се таи и цялостното значение на Вазовата сентенция.

След като определихме тези способни да въздействат върху обществото, можем да заключим, че предметът на цитата са индивидите, като те са както милостиви, така и вероломни. Отличителното за тях е, че притежават по-пространно разбиране за социума. Това задълбочено познание обособява личностите със способността да заставят колектива към сляпо подчинение чрез предлагането на нова морална норма и път към избавление от текущата безизходица. Като пример служи употребата на философията на Карл Маркс от Владимир Ленин, за да се обещае на изтерзаните крепостни селяни благоденствие според ирационалното твърдение, че развоят на историческите закони е предопределил просъществуването на пролетариата над останалите класи. Следователно Маркс и Ленин се явяват като немилостиви, защото съответно предлагат изземане на частната собствеността и преразпределение на средствата за производство и радикалната политика за изтребление на руското царско семейство и кулаците. Според книгата “За свободата” на Джон Стюарт Мил от 1859 г. Човекът притежава свобода на съществуване до степен, до която не вреди на останалите граждани. Тъй като идеите на Маркс и Ленин вещаят съответно комунистическо и тоталитарно държавно устройство и като такива представляват заплаха за социума, се изисква намесата на останалите индивидуалности. Именно те, като притежатели на влияние, са отговорни пред обществото да обуздаят и изличат течението на подобни идеологии. Следователно проявата на милост към немилостивите би било еднакво подло, като разпространението на идеологии, антецеденти за сформирането на тоталитарни режими.

От друга страна, действията срещу милостивите могат да бъдат разгледани като консеквент от стремежа за съхранение на собственото битие. Тъй като концентрирането на властта в ръцете на индиви, издигнали разрушителни идеологии като държавно направление, заплашва съществуването на останалите личности, идеологията на рационалния егоизъм би подтикнал съответните индивидуалности да предприемат действия срещу потисниците. Единствената причина за изпълнение е максимизацията на личния интерес. Подобен мироглед обаче също трябва да бъде разглеждан като немилостив, тъй като представлява опасност за колектива, поради липсата на отговорност от страна на индивида. 

Думите на Иван Вазов разглеждат сложната зависимост между колектива и индивидуалната личност, за която поддържането и съхранението на толерантността се явява неизменен дълг. Индивидуалната личност се явява закрилник на колектива и пренебрегването на задължението трябва да бъде разглеждано като бягство от гражданска отговорност и застрашаване на правото на свобода на съществуване на гражданите.

***

Никола Пирдопски (9 клас):

„МИСЛИ СВОБОДНО И НЕ ПРИЕМАЙ ВСИЧКО, КОЕТО ЧУВАШ ЗА ИСТИНА. БЪДИ КРИТИЧЕН И ПОСТАВЯЙ ПОД ВЪПРОС СОБСТВЕНИТЕ СИ ВЯРВАНИЯ.“

-АРИСТОТЕЛ

На пръв поглед мъдрите думи на Аристотел изглеждат ясни, но за да продължа с мнението ми, е нужно да се разясни цитатът в детайл. “Мисли свободно”, подтиква човек да разсъждава и да мисли критично без да се ограничава от фактори като чуждо мнение, пристрастие и т.н. От друга страна, “не приемай всичко, което чуваш за истина” означава да се подхожда с внимание и предпазливост към нови късчета информация, без да им се вярва веднага. Аристотел казва, че хората трябва да бъдат критични, от което следва, че човек е длъжен сам да преосмисля новото и да го провери самостоятелно. Последната част на цитата е също от голямо значение, “и поставяй под въпрос собствените си вярвания.“ предполага, че една критично мислеща личност е длъжна да поставя и собствените си мисли под въпрос и следователно проверка. Аз, лично съм съгласен с думите на древногръцкия философ. Прилагането на този метод би имало позитивен ефект върху човешкия характер и противно на това, което много хора биха твърдяли, този мироглед не би се отразил зле на съзнанието на човека и връзките му с останалите. Според мен, той е една от основните стъпки до постигането на най-висшата цел в живота ни, според философа – евдемония.

Липсата на доверие към други (особено семейство и приятели) може да има негативен ефект върху техните отношения с този човек. Би породило, вътре в него, съмнения и липса на вяра. Истината обаче е, че този аргумент няма много смисъл тъй като Аристотел не говори за това да не се доверяваме на никого, а просто да проверяваме сами дали дадената ни информация е истина. Независимо колко добре се познават двама души, всички правят грешки и е неразумно някой сляпо да се доверява, без да използва разума си за функцията, за която съществува - да мисли. Освен това, този подход елиминира всякакви съмнения, които биха могли да се таят в нечие съзнание. Самостоятелната проверка показва дали отсрещният човек е прав, чии съвети може да се слушат. Следователно, идеята на Аристотел, противно на очакванията, помага да се премахнат всякакви съмнения и не означава да не се доверяваш на никого.

Ако една личност постоянно поставя под въпрос мнението си, от това следва да загуби вяра в себе си и да стане по-несигурна. Отново, аз мисля, че обратното на това твърдение е вярно. Свободното мислене подтиква самостоятелното размишляване и дава чувство за контрол над човешката съдба. То съществува като форма на проверка, която не обезкуражава. Прави точно обратното. Например, ако едно малко дете вярва в нещо неразумно като това, че слоновете биха могли да летят с големите си уши, ако се спре и се запита някакъв въпрос от типа на, “Но как могат да се издигнат, ако тежат толкова много?” ще разбере, че греши. Макар и то да поставя вярванията си под въпрос, логично е от заключението му да следват не негативни емоции, а възторг, че самò е успяло да разбере грешката си. Критичната самооценка е средство за подобряване и служи като катализатор за вътрешния растеж на една личност.

Умението на човек да проявява тази скептичност към останалите и себе си води до откриването на черти, които до тогава са били неизвестни. Чрез сравняването на чужди идеи със собствени е нормално личността да разбере каква е нейната позиция в дадената сфера. От друга страна, чрез вътрешно размишляване се отхвърлят стари вярвания, които дават път на нови. Тоест чрез това “недоверие”, което всъщност е собственоръчен анализ на някаква идея, човек успява да се развие като характер и да достига нови висоти. Нещо повече, това е светогледът, от който Имануел Кант казва, че хората се нуждаят, за да избягат от чуждата опека. Самостоятелното и рационално мислене дава път на личната свобода и премахва нуждата от зависимост към чужди разсъждения. След това става и по-лесно общуването с останалия свят, защото човекът е наясно с ролята си в обществото и какво очаква от хората, с които комуникира.

На последно място, това съмнение, последвано от проверка, е може би едно от най-нужните качества за достигането на евдемония. Аристотел го определя като истинското щастие, но във формата на пълноценен живот. Той твърди, че това е нещото, към което всички хора се стремят, независимо от това дали го осъзнават или не. Неговата морална философия твърди, че е нужно човек да се стреми към това да извършва повече добродетели, защото така ще се доближи до истинското щастие. За разлика от утилитаризма и кантианската етика, аристотеловата етика зависи много от ситуацията и човека и няма правила, които да могат да се прилагат във всяка ситуация. Точно заради това, този критичен подход е от голямо значение за разбирането и следването на този морален код. Ако човек не може да подставя себе си, хората около него и дори света под въпрос, то той няма да може да знае как да постъпва в повечето ситуации и ще е невъзможно да се превърне в една добродетелна личност.

В заключение ще кажа, че Аристотел е бил прав. Не е редно да се вярва на всичко, което се казва. От изключително значение е хората да могат сами да преосмислят и анализират идеята преди да започнат да вярват в нея и страстно да я защитават. Критичното мислене не само помага за избягването на такива грешки, но и дава шанс за себеоткриване.